Аз не го разбирам този Бог… но да се откажа ли от него?

В Ножици пиша само, когато съм щастлива, когато мога да ти изпратя положителна енергия…

Но това лято осъзнах, че изкуствено поддържам утопия в блога.

Животът не е само щастие. За да стигнеш до щастлив момент, минаваш през много трудни. Животът ти удря шамари, залива те със студена вода и се чувстваш като мокро, пребито коте, което няма дом.

След това лъчите на слънцето стоплят и изсушават котето. Намира се някой добър човек, който да го нахрани и приюти. В живота ти започват да се случват щастливи събития.

Но пък тогава твое познато коте го е ошамарил и залял със студена вода животът. Ти не можеш да бъдеш истински щастлив за своите успехи, когато него го боли и ставаш съпричастен.

Опитваш се да призовеш слънцето, за да стопли и изсуши твоят немил и недраг приятел.

И после пак всичко се повтаря…

Такъв е животът. Ние го възприемаме като линия – минало, настояще и бъдеще. А той е колело. Все се върти и все повтаря същите неща с малко по-различни образи.

От Таро, което изучавам напоследък, го научих това – всичко, което ще бъде, вече е било. Няма бъдеще, което вече да не се е случвало. Животът е колело, което никога не спира да се върти…

Много хубаво, но когато си в онази черна дупка, където боли ужасно много, където имаш чувството, че ти забиват хиляди ножове, тялото ти кърви, но ще оживееш, за да изпитваш тази раздираща болка, докато раните зараснат… как да преживееш това?!

Опитваш се да намериш логична причина нещо да се случи. Търсиш урока, който Вселената иска да научиш. Търсиш. И нищо не виждаш.

Бог

Пред смъртта няма логика. Не я разбирам. Но никой не ме и пита.

Заради нея се отрекох от Бог преди години, защото той ми отне скъп приятел. Не ходех в храмовете му, не му вярвах, не му се молех. С всичко се справях сама. Той така или иначе само злина ми беше докарал, за какво ми беше…

Но с времето, отричайки, неразбирайки, дори мразейки Бог, аз построих стени около себе си. Не допусках никой в своята крепост. Бях студен и лош човек, защото не исках никога повече да ме боли толкова. Контролирах емоциите си до такава степен, че спрях да ги изпитвам.

Като малка обичах да чета Хари Потър. Имах чувството, че съм успяла да си направя онова заклинание, в което си спираш емоциите и можеш да направиш всичко – да прекратяваш връзки без да ти пука, да оставяш хора, дори да си тръгнеш от семейството си.

Живях така няколко години…

И изведнъж разбрах, че съм празна. И сама.

Нищо не изпитвах, никой не ми беше много близък, никой не обичах, освен себе си и семейството.

Дори не знаех какво всъщност означава да обичаш някой и започнах да се съмнявам в способностите си да обичам.

Дали наистина обичах себе си и семейството си или и този свят си бях измислила?

Тогава имах приятелка, която се оказа упорита и не се примири с моето ужасно поведение. В продължение на няколко години търпеше капризите ми и никаквата ми емоция. И малко по малко навеждаше мислите ми в посока на това, че трябва, човешко е, да изпитвам емоции.

Така стигнах до сей тай. И вече 2 години, бавно и славно се опитвам да си върна емоциите, които загубих и спрях да бъда човек. Едва през последните месеци наистина виждам напредък.

А моята приятелка продължава да е до мен и да ми помага (въпреки че се чудя как не си тръгна още преди години). Такива са истинските приятели. Приемат те, дори когато си ужасен :)

А лятото беше някак духовно – йога, медитации, женска енергия, таро – все нови и интересни неща, които вълнуваха въображението ми и подхранваха глада за мистичното.

Не усетих как съм започнала да изпитвам емоции. Не знаех какво се случва в тялото ми, защото ми беше ново. Странно е, но е някак си освобождаващо и хубаво. Не оставяш емоциите да те завладеят, но не си и control freak, който винаги се страхува да не го наранят и нищо не дава, а иска всичко да вземе.

Бог - деца

Не. Да изпитваш емоции е човешко. Всъщност само те те правят истински човек…

Миналата седмица преживях истински burn out след претоварване с работа и няколко дни вдигах висока температура без причина, и не можех да свържа 3 думи в смислено изречение. Затова 2 седмици принудително спрях всякаква работа. Да, светът не спря да се върти, когато спрях да работя, нито фалирахме.

През това време се върнах към живота и имах, все още имам, време да мисля над важните въпроси.

Един от тях беше за Бог и защо и как се отказах от него.

Само при тази мисъл усетих ярост в стомаха си. С помощта на Таро (защото то ти помага да разбереш себе си и задава много адекватни въпроси) разбрах, че Бог не е нищо повече от любов.

Да, той не е религия, храм или образ. Той е безусловна любов!

Бог е част от теб и ти част от него. Еднакви сме. Ти си Бог!

Отказвайки се от образа на Бог, от храма преди години, разбрах, че съм се отказала от най-истинското човешко чувство – любовта.

А без нея не можем да съществуваме. Без нея ставаме като Лорд Волдемор – жалки, кръвожадни, нещастни… аз не исках да бъда като Лорд Волдемор и съзнателно повярвах отново.

Да, не го разбирам този Бог, когато взема при себе си хората, които обичаме. Не го разбирам, когато причинява страдание… не го разбирам и когато ти забива хиляди ножове в сърцето и те оставя жив да преживяваш болката си.

Не го разбирам и само мога да вярвам, че всеки от нас има мисия на този свят.

И всеки трябва да прави само добро и да обича хората и света.

Толкова. Ако ти имаш повече от нещо, отиди и помогни на този, който няма сега.

Не, не говоря за пари…

Можеш да имаш повече от всичко и ти решаваш кое да дадеш и как да живееш живота си.

Written by Aneliya Magleva