Де е България?

Парче земя, което така ме тегли към себе си!

Трудни времена са сега. Никак не ми се иска да политизирам блога, но не е лесно да остана безмълвна. А този пост не е за политика. Той е за нещо друго, друго усещане. Но няма как да не започна от там – от разединението на народа, от протестите, от калпавото ни управление…

Някой помни ли “Де е България”?

Аз помня! Моята Родина е в толкова много места, в толкова много неща, в спомените… високите планини, синьото море, вековете история. Толкова много България. Във всичко. Навсякъде.

Никога няма да забравя времето, когато бях в Америка и ми беше мъчно за всичко в България, дори за нашето неподдържано БДЖ…

Скоро разсъждавах доста по тези въпроси. Питах се “Знаеш ли де е България?” и търсех отговори. Намерих много, защото преди всичко, България е в сърцето ми! Но се сетих за друго – само веднъж бях обличала национална носия, и то не по мое желание, бях дете. Поисках да го направя поне веднъж. Мисля, че всеки българин, поне веднъж, трябва да облече нашата традиционна дреха. Освен размислите, много ме впечатли, че много други народи обличат националните си носии на всяко специално събитие. А ние, като че забравихме историята си, корените си… жалко е! Не исках да продължавам така и да бъда част от това всеобщо безразличие и пълна забрава.

Де е България

Днес бях при баба и облякох носията!

Толкова красива дреха, толкова майсторски ушита и бродирана! Аз, която се занимавам с дрехи, шев, кройка, обичам текстила, не бях се възхищавала толкова на ръчния труд, колкото днес. Изящество – това е думата!

Нашите предци са проявили истинска рационалност в подбора на материите. Днес беше ужасно студено и носията ми се видя тънка, но исках да се снимам с нея в двора. Когато излязох, не усетих студ. Всъщност, въпреки че платът не беше видимо дебел, това беше истинска вълна.

Ще добавя само още нещо от мен – ако можете, задължително се вижте поне веднъж с българската национална носия. Чувството е неповторимо!

И преди да публикувам снимките, ще публикувам стихотворението на Вазов, чието име носи заглавието на моя пост днес.

 

Де е България?

Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най-любя на светът.

 

Тамо, аз ще отговоря,

де се белий Дунав лей,

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;

 

тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

из тракийска равнина,

 

там, де Вардар през полята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при Охридски вълни.

 

Там, де днес е зла неволя,

де народа й мъченик,

дето плачат и се молят

се на същият язик.

 

Там роден съм! Там деди ми

днес почиват под земля,

там гърмяло тяхно име

в мир и в бранните поля.

 

До чукарите Карпатски

е стигнала тяхна власт

и стените Цариградски

треперали са тогаз.

 

Вижте Търново, Преслава –

тие жални съсипни:

на преминалата слава

паметници са они!

 

Българио, драга, мила,

земля пълна с добрини,

земля, що си ме кърмила,

моят поклон приемни!

 

Любя твоите балкани,

твойте реки и гори,

твойте весели поляни,

де бог всичко наспори;

 

твойте мъки и страданья,

твойта славна старина,

твойте възпоминанья,

твойта светла бъднина.

 

Дето ази и да трая –

за теб мисля и горя,

в теб родих се и желая

в теб свободен да умра.

де е българия_анелия мъглева_nojici

де е българия_анелия мъглева_nojici

де е българия_анелия мъглева_nojici

де е българия_анелия мъглева_nojici

 

Written by Aneliya Magleva